Search
  • Валери Шварц

Голяма любов, голямо нещо!


О, да, нека ви разкажа за голямата любов на #клетотокопеле Изабел Годен, младата перуанска невеста, която потеглила на пътешествие от 3000 км през гадните проходи на Андите и възможно най-гнусните джунгли на Амазония, с бахти премеждията, само и само да бъде отново с мъжа си. Когото, впрочем, не била виждала повече от 20 години…


Направо голяма любов, голямо нещо, така че, вадете носните кърпи, че много плач, много романтика, много сантименталност…


Изабел де Каса Майор била дъщеря на заможен плантатор и само на 13, когато през 1741 г. грабнала окото на 29-годишния френски благородник и стажант-географ Жан Годен де Одоне, когото срещнала из салоните на родния си град Риобамба, Перу. Освен, че била малка и красива, Изабел била и необичайно добре образована за времето си – говорела перфектно испански, френски и кечуа – езикът на местните индианци.


Годен пък бил просто епохален карък, макар че още не го знаел. Той се оказал в Перу с една френска експедиция, която трябвало да прави някакви си там сложни геофизични изчисления по Екватора с цел да установи какво, аджеба, кълбо е Земята – правилно ли, криво ли и ако е криво, как точно и която трябвало да трае година, айде - две години макс.


Заради испанската бюрокрация и някои типично перуански политически кочини обаче работата се закучила и експедицията отбичила над четири години в Перу. Когато най-сетне получили разрешение да се замъкнат до скапаните джунглите на шибания екватор и да си направят тъпите измервания, членовете ѝ получили вест, че друга експедиция, в Арктика, вече била измерила каквото там трябвало и че целият техен зор бил абсолютно напразен. Учените вече знаели, че Земята е сфероид, сплескан в полюсите (каквото и да значи това) и ако обичали, франсетата да се приберели у дома.


Членовете на експедицията приели тежко новината. Разбягали се кой накъдето свари, като за кратко време един от тях се гътнал от болест, а друг бил убит при обир. Единствено Годен намерил щастието, т.е. успял да се ожени за невръстната Изабел, педофилът му с педофил гнъсен.


Семейното щастие е променлива величина и няма и три години по-късно, когато Годен получил хабер, че баща му се бил гътнал във Франция и имало наследство за уреждане, той започнал да прави планове за прибиране в Европа. (Бащата бил умрял осем години по-рано, ама наследството си е наследство, кво?)


Междувременно, Изабел вече била родила две деца и тъкмо чакала трето. Вероятно, за бързането на Годен помогнали и слуховете, че е направил незаконно дете на някаква друга сгодна женица в града. Под бързане в случая става дума за около шест години планиране на пътуването. Тогава времето явно е вървяло по друг начин, знам ли…

Не е много ясно защо Годен избрал толкова нестандартен маршрут. Пътуването на подобни разстояния в онези времена наистина било сложно начинание, но вместо да се лангърка с кораб около цялата Южна Америка и през половината Атлантик до Франция както правели повечето нормални хора, Годен решил да изкачи Андите, да се спусне от другата им страна и с лодка и кораб да премине по цяяяяяялото течение на Амазонка, да стигне до Френска Гвиана и там да намери кораб за Франция.


А после да се върне обратно за жена си и децата си, да ги прекара и тях по описания маршрут и чак тогава да тръгне към Европа. Звучи идиотски дори в наши дни, а за XVIII в. било направо ненормална кретения, ама…


Та, през март 1749 г. Годен тръгнал и… ОК, да кажем, че през първата година от заминаването му никой не се зачудил особено, че от него нямало ни вест, ни кост, дори през втората година било някак по-скоро нормално. След това обаче, Изабел започнала да се притеснява малко, а след десетата вече дори се разтревожила. Не стига това, ами в Риобамба избухнала епидемия от едра шарка, която отнесла едно след друго и трите ѝ деца, най-малкото от които изобщо не успяло да види баща си.


Минали общо седемнайсет години, когато мълвата донесла, че в един от притоците на Амазонка, отвъд Андите, има един кораб, който е специално пратен от някой си Жан Годен да чака и превози жена му Изабел и децата им. И тя за първи път почувствала полъх на надежда, че отново ще види съпруга си, когото (видите ли) много обичала. Имало само един проблем - никой не знаел на кой точно от хилядите притоци на скапаната река бил скапаният кораб.


Което изобщо не спряло Изабел. Изпратила експедиция, която да търси кораба и на втория опит, след има-няма още четири години, експедицията намерила португалския съд, закотвен до една йезуитска мисия, където киснел и чакал Изабел да научи за съществуването му и да си довлече клечавото дупе… Новините били относително добри – капитанът на кораба докладвал, че когато тръгвал от Френска Гвиана, Годен бил още жив, ама малко болен.


И милата Изабел тутакси хукнала към кораба, много ясно, придружена от баща си, двама от братята си, един от племениците си, няколко слугини и множество индиански носачи и роби. Трябвало само да прекоси 300 мили през Андите и джунглите от другата им страна, за да стигне до кораба… Което не станало баш както го мислели.


Пътуването през планината било кошмарно – непрестанен дъжд, пълчища жадни за европейска кръв насекоми, трънаци и отровни змии навред. И въпреки опитите на баща ѝ да подготви подкрепителни пунктове по пътя им, още на първата спирка, намерили мястото опустошено от едрата шарка. Носачите им хвърлили целия багаж и изчезнали ужасени в джунглата.


Останалите продължили с канута по реката, но заради различни повреди в лодките били принудени да спрат и да направят лагер на брега. Неколцина продължили с единствената здрава лодка – твърде малка да побере повече от трима - за да търсят помощ, а Изабел и останалите чучнали да чакат. Минали седмици… И никой не дошъл.


Накрая, след един адски неуспешен опит да продължат със сал, решили да не чакат повече и с всичкия си акъл тръгнали напряко през джунглата. Естествено, загубили се моментално. Още същата вечер, седмината оцелели се тръшнали на земята и след кратка дискусия решили, че няма какво - ще се мре. Което и направили, а накрая, останала само Изабел…


Тя взела едно мачете, спретнала си някакви сандали от обувките на брат си и тръгнала. Не била сигурна накъде отива, но не можела повече да остане в лагера, сред труповете на спътниците си. Тръгнала през джунглата, облечена само в половината от някаква блуза и няколко шала, с храна за около ден и половина, яко разтресена и халюцинираща от малария и без грам идея накъде върви.


През това време, нейните хора, които били тръгнали за помощ, имали свои проблеми. Те успели да стигнат до йезуитската мисия, където чакал кораба, с триста мъки намерили лодка и гребци и тръгнали обратно към Изабел и останалите. Това обаче им отнело толкова много време, че когато стигнали до лагера, той бил напуснат и те нямало какво друго да направят, освен да се върнат.


А Изабел продължавала да броди из джунглата и на деветия ден успешно изкарала всичките ангели на двойка индианци, които си оправяли кануто на брега на някоя от стотиците реки в района. Хората се смилили над нея, нахранили я, превързали раните ѝ, намазали хилядите ухапвания от насекоми по тялото ѝ и я закарали до мисията.

Отнело шест седмици да се възстанови достатъчно, за да може да се качи на португалския кораб и да тръгне най-сетне към срещата със загубения си мъж.

Някъде по средата на пътя по Амазонка, в едно от междинните речни пристанища, на борда се качил неочакван пътник. И то не кой да е, а самият Жан Годен де Одине, който бил тръгнал да ги пресрещне. Било юли 1770 г., повече от 20 години след последната им раздяла…


През цялото това време, той се шматкал из Френска Гвиана, късал нервите на губернатора и досаждал с писма с призиви за помощ на всички свои познати във Франция. Накрая, вече напълно отчаян, предложил да стане френски шпионин в португалските колонии. Предложението останало без отговор.


В Гвиана обаче цъфнал португалски кораб, чийто капитан започнал да разпитва дали някой не познава лице на име Жан Годен и въпросният буквално си глътнал граматиката – бил абсолютно убеден, че португалците са прихванали писмото му за шпионството и са пратили убийци да го ликвидират. Всъщност, португалския крал бил получил толкова много писма от влиятелни французи с молби да помогне на закъсалия Годен, че накрая пратил кораб да прибере охърбавелия му гъз в Европа. Годен обаче така и не разбрал това и отказал да излезе от къщи. Наложило се френският губернатор лично да го арестува и с голям кеф да го предаде на португалците - толкова вече не можел да го трае.


Годен офейкал от кораба при първата отворила се възможност и се покрил из джунглите. Успял обаче да прати свой приятел с кораб по Амазонка да докара жена му и децата при него. За което му платил щедро.


Въпросният прибрал парите на Годен и просто духнал от кораба и това, че Изабел изобщо чула за кораба се дължало на щастлива случайност – преди да изчезне с парите, гадта предал писма от Годен за жена му на свещеника в йезуитската мисия. Попът също изобщо не се напънал да достави писмата, а просто ги прочел и ги раздал и на други да ги четат. Така, от уста на уста, историята стигнала в силно осакатен вид и до самата Изабел.


Изминали още три години, преди семейството най-сетне да потегли към Франция. Заселили се в приятно селце в централната част на страната и поживели заедно още двайсетина години. И двамата починали през 1792 г., с няколко месеца разлика един от друг. Историята за раздялата и епичото им събиране за кратко ги превърнала в знаменитости на поне два континента, но и това преминало...

Така де, голяма любоф, голямо нещо…

492 views0 comments