Search
  • Валери Шварц

Игнац Требич и мечтата му за интересен и охолен живот, която се сбъдна, ама не баш така...

Updated: Oct 26, 2021


Позволете да ви запозная с #клетотокопеле, проповедникът, фалшификаторът, шпионинът, превратаджията, депутатът в британския парламент, завършеният калпазанин, пръв глобален измамник на едро и дребно и Далай Лама, негово превъзходителство Игнац Требич-Линкълн, който просто искал интересен и най-вече охолен живот, ама видите ли, не станало баш така...


Когато през 1879 г., в унгарското градче Пакш, в дълбоко религиозно еврейско семейството се родил Ицхак Требич, никой не подозирал в какъв ще се превърне той. Татко му притежавал шлепове, с които превозвал зърно по Дунава и се справял доста добре. Както си му бил редът в еврейските семейства тогава, като по-малък син Ицхакчо отрано бил натирен в религиозно училище в Братислава - да станел равин. Очаквало се цял живот да води литургии, да обрязва пишки и да съветва вярващите евреи как да си живеят живота, щото те можело и да не знаят.


От всичкото учене във въпросното училище, Ицхак единствено научил перфектно немски, с което безвъзвратно разширил хоризонта на интересите и мечтите си, така че идеята да стане равин претърпяла тотален неуспех.

Семейство Требич се изселили в Будапеща, където таткото бил убеден, че ще успее да разшири бизнеса си, но борсовият крах от 1893 г. съсипал фирмата му и пресушил капиталите му. Съсипията била толкова сериозна, че всичките Требич (някъде към девет човека родители и деца) буквално останали на улицата и трябвало да се борят за всяка троха хляб.


В точно тези условия, може би съвсем закономерно, Ицхак развил нездрава обич към точно две неща: пари в по-големи количества и охолния живот, който те можели да му осигурят. От този момент нататък, всичко, което Ицхак Требич правел в живота си било посветено на целта да задоволи тази своя нездрава обич.


Затова сигурно никак не е чудно, че много скоро полицията искала да си поговори с него за някакви златни часовници, които резко били напуснали законните си собственици, предполага се, с негова помощ. Но тези беседи не могли да се проведат, защото Ицхак много пъргаво се изпарил от Австро-Унгария и се озовал в Англия.


В Лондон, младият господин Требич имал късмета да попадне на местен християнски мисионер от еврейски произход, който си бил поставил за основна цел в живота да покръсти всички юдеи, които му попаднат пред очите. Човекът предложил на младежа дом и прехрана в замяна на участие в задължителен курс по християнска теология. Което си е оферта отвсякъде за осемнайсет годишен пройдоха без пукната пара в джеба, без знания по английски и без нито един познат в радиус 500 км. Няколко месеца по-късно обаче мисионерът установил, че му липсват 1. златен часовник – един брой, 2. паспортът на един от другите курсисти и 3. самият Ицхак Требич.

Който собствено бил духнал към Хамбург, където намерил подслон в друга християнска мисия, също ръководена от покръстен евреин. Този мисионер вече сериозно се заел да вкара Ицхак в лоното на християнството и през 1899 г. успял официално да го покръсти под името Игнац Тимотей Требич.


Много е вероятно смяната на вярата да е била значително ускорена от срещата на Ицхак с млада, пищна германка на име Маргарете - щерка на капитан на кораб и поради това, потенциален приносител на солидна зестра. Това, че момата била две години по-възрастна и вече имала едно незаконно родено дете от преди да го срещне, изобщо не било проблем за него. След известно ухажване и омайване на родителите ѝ, двамата били сгодени и той заминал да работи като пастор-мисионер в Монреал, Канада, където с много плам и страст се захванал да убеждава местните евреи да се покръстят като него.

Не след дълго успял да привика Маргарете при себе си и да се ожени за нея, колкото да установи, че онова там със зестрата няма да стане. Тъстът му просто отказал да прати парите и туйто. Опитите му сам да развие мисията си в Канада били крайно неуспешни. Толкова неуспешни, че му докарали обвинения за злоупотреби с църковни средства, които май даже били верни. И младото семейство се върнало безславно в Хамбург.


Игнац зарязал там бременната си жена и се върнал в Англия, където по абсолютно непонятен начин успял да се уреди за енорийски свещеник на заспалото село Епълдор, някъде на майната си в английската провинция. Но дори в това тъй заспало село хората имали определени очаквания към попа си, на които Игнац хич не успял да отговори - слабо познавал Библията, а ритуалите и проповедите му били толкова импровизирани и скандални, че само смъртта на тъста му и наследството, което оставил след себе си му позволили да се измъкне от селото без да бъде разпопен и набит.


След като прибрали парите от наследството, той и Маргарете си купили шикозна къща в Лондон и заживели там под името Линкълн. Не след дълго, Игнац решил, че политиката е къде-къде по-перспективна работа от свещеничеството и забол нос в книги по икономика и държавно управление. Чел каквото чел и когато решил, че му стига, опитал да стане директор на Въздържателското дружество, което било много влиятелно по онова време и си било направо политическа сила. Естествено, провалил се, но по време на интервюто за работата направил впечатление на богатия и доволно ненормален индустриалец Бенджамин Раунтрий.


Раунтрий, наследник на най-голямата британска компания за какао и шоколад в ония времена, верно може да бил малко хахо, но като цяло бил почтен човек. Като един от най-големите работодатели в Англия, той се грижел добре за служителите си и смятал за свой дълг разбере причините за ширещата се бедност сред английската работническа класа. Както и да открие начините тя да бъде премахната. Той, впрочем, е човекът измислил термина „праг на бедността“.


Няма обяснение защо човек като Раунтрий харесал Требич. Предполага се, че понеже Игнац говорел няколко европейска езика, индустриалецът решил, че ще му е полезен в проучванията му на икономиката на различни европейски държави. Прз 1907 г. Раунтрий назначил Требич за свой личен секретар с тлъста заплата и още по-тлъсти командировъчни и го пратил на континента да събира информация за социалните и икономически условия в селските райони на Европа, каквото и да значи това.


Требич обаче поискал и в крайна сметка (благодарение на връзките на Раунтрий) получил акредитивни писма от британското Външно министерство, въпреки че мисията му била с напълно частен характер. През следващите две години Требич станал пословичен в британския дипломатически корпус с навика си да влиза с шут в посолствата, да размахва акредитацията си и гръмко да изисква, заповядва и нарежда на персонала. Нахален, шумен и груб, той бързо си навлякъл омразата на посланици, секретари и аташета и предизвикал истински дипломатически скандал, от който успял да излезе само благодарение на шефа си и неговите политически контакти.

След като все пак приключил задачата, поставена му от Раунтрий, Игнац взел тлъст заем от него, който никога не върнал, опукал го набързо и затърсил нов източник на прехрана. Така било поставено началото на най-удивителната, макар и кратка политическа кариера в съвременната история на Великобритания.


През април 1909 г. Либералната партия обявила, че неин кандидат за депутат за района на Дарлингтън, северна Англия, ще бъде някой си Игнейшъс Тимоти Требич – Линкълн. За когото никой в Дарлингтън не бил чувал, естествено, но това изобщо не бил проблемът в случая. Както не било проблем, че въпросният господин дори не бил британски поданик (станал такъв чак месец по-късно).

Проблемът бил, че въпросната номинация била до голяма степен ташак. До изборите имало още няколко години, а въпросният избирателен район бил известен като крепост на Консервативната партия, където от десетилетия депутати ставали мъжете от богато местно семейство. Накратко, никой дори в самата Либерална партия не мислел, че Теребич - Линкълн има какъвто и да е било шанс. Никой, освен самият Требич - Линкълн. И когато същата есен правителството внезапно паднало и били насрочени извънредни избори, той просто изпаднал във възторг, а „съпартийците“ му - в тиха паника.

Само че, както обикновено, той имал нужда от пари. Няма обяснение как, но Игнац намерил тези пари назаем не откъде да е, а от същия евреин-turned-християнски проповедник, чийто златен часовник бил задигнал десетина години преди това. (Много ясно, и този заем никога не бил върнат.)


Кампанията на Требич - Линкълн била съставена предимно от мъгляви популистки лозунги и персонални нападки към опонента му, който макар също да не бил много стока, поне не бил толкова очевиден мошеник. Требич - Линкълн държал пламенни речи във всяка кръчма в района и най-шашавото в тях било това, че непрекъснато държал да изтъкне, че е… евреин. Един вид, щом аз, евреинът (макар и покръстен) мога да стигна дотук, значи всеки може. Запитан от местен журналист за очакванията му за изхода на изборите, той смело „предрекъл“, че ще ги спечели „с 30 гласа преднина“.

За ужас на мнозина, Требич-Линкълн спечелил изборите с… 29 гласа повече. И тъй, през януари 1910 г. бедният унгарски емигрант заел мястото си в британския парламент. Кариерата му на законодател обаче била обречена на две нещастия от самото начало: краткост, защото новоизбраният парламент откарал няма и година, и ниска доходност, понеже горкият Требич изобщо не си дал сметка, че депутатите в Обединеното кралство тогава не получавали заплата. На всичкото отгоре, опитите на Требич да впечатли колегите си и медиите с пламенни, дълги речи предизвиквали преди всичко огромен смях заради тлъстия му акцент.


Когато през декември правителството паднало и били насрочени нови избори, ръководството на Либералната партия изрично постановило, че Требич в никакъв случай не бива отново да бъде издиган за кандидат и традиционният титуляр на депутатското място в Дарлингтън си го спечелил обратно без много шум.


Требич хич не се обезсърчил от загубата, даже напротив. Някак успял да изкрънка от кредиторите си да опростят 75% от дълговете му (повечето от кредиторите му така или иначе били убедени, че няма да видят нито стотинка) и се впуснал в поредица от невероятно сложни и, разбира се, абсолютно съмнителни спекулации с акции и концесии за добив и транспорт на петрол в Източна Европа, като опитал да въвлече в тях всеки клетник с пет лева в джоба, който направел грешката да седне да го слуша.


С токсична смес от личен чар и откровени лъжи, той някак успял да омае група инвеститори, които да вложат средства в нещо наречено „Обединени нефтопроводи на Галиция и нефтодобивен тръст на Румъния“, което било пуснало пипала от Виена, през Букурещ и София, та чак до Анкара.


Много скоро обаче станало ясно, че нито в Румъния има толкова нефт, колкото той обещавал да тече по тръбите, нито някой в северната ни съседка тръпнел от желание да му го даде ей така, заради красивите му тъмни очи. Инвеститорите започнали да стават все по-нервни, но Требич обаче изобщо не се тревожел, живеел си просто царски и непрекъснато обяснявал как „ей сега“ всичко ще тръгне по мед и масло. Така успял да го избута до 1913 г., когато инвеститорите му най-сетне го закарали в съда, турили синдик на компанията и установили дупка от около 15 милиона лири (днешни пари) във финансите ѝ. Изритали Требич от фирмата, но било вече късно - отнело десетилетие да се изчисти дори малка част от лайната, които бил натворил и като всички други, които си имали вземане-дване с него, и тези инвеститори се простили с парите си завинаги.


Изпаднал в паника, Требич отчаяно затърсил нови кредитори, които да финансират охолния му живот и намерил финансиста Джон Голдстийн, който бил готов да му заеме малко кинти, но само ако си намери поръчител. Раунтрий, който бил хахо, ама не чак толкова, категорично отказал да гарантира заема. Но Требич не позволил този отказ да попречи, като смело фалшифицирал подписа му. Причината за тази дързост била, че в своя замъглен от фантазии и наглост ум, Требич вярвал, че още може да осребри някакви петролни концесии в Румъния, с приходите от които да изплати дълговете си. Обаче годината била вече 1914-та и точно когато Требич стягал куфарите за Букурещ, някакъв сърбин взел, че гръмнал австрийския престолонаследник в Сараево, пламнала Първата световна война и финансовите драми на Требич рязко се изострили.

Наложило се да се изнесе от шикозната си къща и да пренесе цялото си семейство (жена + пет деца), в опърпано работническо общежитие в Лондон. Историята с фалита на баща му се повтаряла вече в неговия собствен живот и Игнац Требич - Линкълн бил ужасно уплашен от това.


На всичкото отгоре, измамата с подписа на Раунтрий лъснала и Голдстийн заплашил, че ще занимае полицията ако не си получи парите обратно. И Требич направил единственото, на което бил способен в онзи момент – избягал в Холандия и започнал да крои нови схеми.


И от всички възможни решения на света, той избрал да стане… шпионин. През декември 1914, Требич цъфнал в британското Министерство на отбраната и предложил услугите си като агент на континента. Предложил и свой „гениален“ план – като немскоговорящ и бивш член на британския парламент, да излъже немците, че е готов да им сътрудничи и така да стане двоен агент в полза на британците.


Офицерът в министерството обаче някак не изпаднал в ням възторг от идеята и дали на майтап, дали просто за да намекне на Требич, че не им е притрябвал, го пратил в Ротердам да разузнае… колко какао внасят немците през тамошното пристанище. Което и да е било от двете, Требич нито разбрал шегата, нито схванал намека, ами приел „задачата“ с присъщия си ентусиазъм. Няколко дни по-късно, цъфнал в Ротердам и поискал среща с германския консул в града.


Консулът бил, меко казано, шашнат от странния тип, който се появил в офиса му и си предлагал услугите като шпионин, но все пак решил да го тества и му предал някаква невинна информация, която да пробута на британците. Требич чинно пресякъл обртатно Ламанша и я връчил на „шефовете“ си в Лондон, които я тикнали в някакво чекмедже и му казали, че „ще му се обадят за плащане и следващи мисии“.


Требич обаче бил толкова на зор, че не можел да чака и започнал да дращи плачливи писма до кого ли не, включително до Чърчил, по онова време Първи лорд на Адмиралтейството, тоест най-голямо шефче във флота. Когато това не дало резултат, Требич започнал да предлага „историята“ си на всевъзможни вестници, които обаче изобщо не искали да си имат проблеми с държавната цензура по време на война и единодушно му отказали публикация и хонорари.


Тези опити обаче докарали на Требич неприятности с министерството, което го привикало „на разговор“. Където станало ясно, че в министерството били напълно наясно с финансовите му машинации и проблеми и че нямат абсолютно никакво намерение да ангажират престъпник и измамник за шпионин. Требич излязъл от министерството, минал през къщи колкото да си вземе чифт чисти гащи, казал на жена си, че трябва да изчезне за малко и в една мразовита януарска сутрин на 1915 г. се качил на кораб за Ню Йорк.


Веднъж пристигнал, Требич тутакси се отправил към германското посолство във Вашингтон и обявил, че е готов да сподели с немците "британските военни планове". Тамошните дипломати спешно попоитали в Берлин какво да правят с този идиот и от Берлин още по-спешно им отговорили изобщо да си няматъ нищо общо с него. Требич обаче хич нямал проблем с това - вече се бил светнал, че тая работа с шпионажа не е много доходна. Затова се заел да продава историята си на американската преса. И през май 1915 г., нюйоркско списание гръмнало с новината за „Разкритията на И. Т. Т. Линкълн, бившият член на британския парламент, който стана немски шпионин“.


„Разкритията“ били сочна смес от фантазия и измислици, щедро поръсена с имена на политици и висши офицери от няколко държави, както и по някое и друго зрънце истина, омешано с абсолютно въображаемите „подвизи“ на Требич и цяла плеяда второстепенни герои. Омразата си към британците, Требич обяснявал с пренебрежението и униженията, на които уж бил подложен като австроунгарски емигрант в Англия. И това го казвал човек, когото британските граждани избрали за депутат и който общо взето замъкнал с пари всеки англичанин, с когото някога имал вземане-даване.

За няколко седмици, разкритията на Требич се превърнали във водеща новина по целия свят, но когато станали и основна част от германската пропаганда, британското правителство вече истински се вкиснало и решило да вземе мерки. Англичаните наели частни детективи, които да намерят и заклещят Требич в Щатите, които безпроблемно свършили работата и през август 1915 г. Требич бил изправен пред съда в Бруклин, Ню Йорк. Съдията го тикнал в пандиза в очакване на екстрадиране в Англия. Докато киснел в относителен комфорт в панделата, Требич надращил сочен памфлет със своите „разкрития“ и силно редактирана версия на цялата си биография, който издал под формата на книга, която се продала доста добре. След което... избягал от затвора и изчезнал. Но за кратко, защото буквално няколко дни по-късно хвалипръчкото ниеден започнал да праща писма до вестниците, в които открито се ебавал с полицията, която така и не можела да го открие.


Хванали го чак през февруари 1916 г., когато негов съратник го издал. Едва през май британците успели да уредят да бъде екстрадиран в Англия и да бъде изправен пред криминалния съд в Лондон, по обвинение в измама заради врътките с подписа на Раунтрий. Съдът скоростно го признал за виновен (съдебните заседатели дори не се оттеглили да заседават) и го осъдил на три години строг тъмничен затвор - необичайно тежка присъда за подобно обвинение.


Пуснали го през 1919 г., отнели му британското гражданство и набързо го депортирали на континента. Вместо обаче да се прибере в родната Унгария, която вече била независима след разпада на Австро-Унгария, но пък с комунистическо правителство, Требич се замъкнал в Берлин. Едва били минали и няколко дни от пристигането му и вече се бил забъркал с всевъзможни крайнодесни формации и бълвал злостни анти-британски статии в техните вестничета. Някъде по това време се запознал и с някой си полковник Макс Бауер, бивш висш офицер от германската армия, който бил адски кисел заради поражението на Германия във войната, за което обвинявал целокупната немска политическа класа и, разбира се, "световния еврейски заговор" (възглед, който впрочем се споделял и от голяма част от немското население). Това, че Бауер бил буйстващ антисемит, който мразел евреите и всичко еврейско до немай къде обаче, никак не му попречило да се започне крепко приятелство с Требич, на който също не му пукало особено. И като мнозина други преди и след това, Бауер щял горко да съжалява за това.


Каквито и да са били обстоятелствата и мотивите на двамата идиоти, много скоро те обединили сили и се впуснали в дружна кампания срещу новите лидери на Германия. По онова време, германското правителство, т. нар. Ваймарска република, било състваено предимно от социалдемократи и умерени центристи.


Когато през март 1920 г. крайнодесни военни и група второразредни политици направили преврат, превзели Берлин и принудили законното правителство да забегне в Дрезден, Требич изведнъж се оказал министър на информацията в новия „кабинет“. В случая, това означавало, че Игнац Тимотей Требич-Линкълн, имигрант от Унгария, бивш християнски мисионер и осъден престъпник, е човекът без чието одобрение не заминавала нито една телеграма, нито едно писмо от Германия. Доста съмнителен избор за главен цензор на държавата, чиито последствия усетили най-вече чуждестранните репортери в Берлин и с особена сила - британските такива, които Требич тормозел като късал бланките на телеграмите с репортажите им пред очите им.


За щастие на всички, превратът се сринал само пет дни по-късно, когато германските профсъюзи обявили обща стачка, практически парализирали страната и изолирали превратаджиите и верните им армейски части. На Требич отново му се налагало да бяга.


И точно тогава, на 18 март 1920 г., докато крачел през фоайето на канцлерството в Берлин на път към гарата, Требич се разминал с двама души – единият бил достолепен господин на средна възраст, другият – младолик, възнисък човечец със смешен мустак под носа. Достолепният господин бил Дитрих Екарт, поет и буйстващ крайно десен журналист, който тъкмо бил основал своята Германска работническа партия, а другият бил неговият помощник, ветеранът от войната и неуспял австрийски художник на име Адолф Хитлер. Двамата току що били пристигнали в Берлин, за да „помагат на преврата“, макар и със закъснение. Хитлер твърди, че направил опит да спре Требич, за да разговаря с него, но Екарт го дръпнал и му обяснил, че няма какво да си губи времето с „тоя мръсен евреин“.

И тъй, Требич напуснал Берлин и след кратка криеница из Бавария, заедно с Бауер се озовал в Унгария. Местният диктатор, адмирал Миклош Хорти, тъкмо бил ликвидирал т. нар. Унгарска съветска република и бил сформирал правителство. Хорти бил също толкова антикомунист и антисемит, колкото и Бауер, но бил даже по-кисел и от него заради загубената война, защото след нея съюзниците взели на Унгария над 70% от територията ѝ, барабар с половината ѝ население. Требич и Бауер започнали да омагьосват Хорти и компания и да им предлагат да организират „Бял интернационал“, в който да обединят всякаква крайнодясна и монархистическа паплач и който, с поредица от преврати, да върнел в Европа „стария ред“ отпреди войната.


Когато обаче пратили Требич в Берлин да събира пари „за делото“, вместо да си наляга парцалите и да действа тихичко и кротко, той започнал да се перчи с новата си роля и не е изненадващо, че буквално след няколко дни бил арестуван и вкаран в кауша. На всичкото отгоре, полицията намира в него купища документи, които инкриминирали не само него, но и Бауер. Колкото и да е странно, Требич отново успешно избягал от затвора и с помощта на симпатизанти в немската полиция, успял да се изнесе в Австрия.


Междувременно, планът за Бял интернационал отишъл на кино – Червената армия започнала да печели Гражданската война в Русия и бялата руска емиграция очевидно нямала шанс да се върне на власт там, а в много страни от Западна Европа дошли на власт десни сили, така че Хорти и компания започнали да губят интерес към идеята.


На всичкото отгоре, Требич внезапно осъзнал, че е в ход заговор да бъде убит. Въпреки уверенията на Бауер, че няма от какво да се страхува, Требич най-после се светнал , че е заобиколен от буйстващи антисемити, на които изобщо няма да им мигне окото да ликвидират някой и друг досаден евреин, пък бил той и „съратник“.

Единственото, което му хрумнало било да се завлече до френското и британското посолство във Виена и да им предложи за продан документи, които съдържали „важна информация за сигурността и бъдещето на мира в Европа“. Много ясно, нито британците, нито французите се заинтересували особено. За щастие на Требич, към въпросните документи проявило интерес правителството на прясно основаната държава Чехословакия. Като страна, учредена изцяло върху бивши територии на Австрия и Унгария, чехите направо не можели да спят от ужас да не би реакционните сили сред бившите им господари отново да решат да ги завладеят и само търсели начин да предотвратят това. А явно и никой в Прага още не знаел що за птица бил Игнац Требич - Линкълн.


Требич заминал за Прага, договорил цената, получил половината пари и предал част от документите. Чехите тутакси опитали да си направят пропаганда със съдържанието им и моментално станали обект на присмех и майтапи за това, че са се вързали на глупостите на такъв измамник и фантазьор като Требич.


Естествено, чехословаците се отказали от останалата част от сделката. Което било проблем за Требич. По големият проблем обаче бил, че заради лошата репутация на Требич, сериозен набор напълно достоверни документи, свидетелстващи за зараждащия се фашизъм и нацизъм в Европа, били напълно пренебрегнати и приети за измишльотина. Така, една страхотна възможност светът да се подготви за това, което много скоро щяло да се превърне в най-голямата трагедия на XX в., била безславно пропиляна.


И отново, вместо да си наляга парцалите, с всичкия си акъл, Требич опитал да осъди чешкото правителство заради отказа да му плати останалата част от договорената сума и внесъл иск в съда във Виена. С което си навлякъл бахти проблемите – ако, както твърдял, документите били истински, трябвало да го осъдят на смърт за държавна измяна. Ако пък били фалшиви – трябвало да го опандизят за измама.


Съдът поискал от чехите да пратят снимки на документите. Те пратили. Оказало се, че вероятно за първи път в живота си Требич не лъже - документите били истински. Обаче сега трябвало да го съдят за измяна, а възможната присъда била само една - смърт.

За негов късмет обаче, много от политиците в Австрия били достатъчно десни, за да се застъпят за него и в крайна сметка, съдът го признал за невинен и наредил да бъде депортиран.

При силен медиен интерес, Требич напуснал затвора и заминал в „неизвестна посока“. През следващите месеци, под различни псевдоними, изниквал в различни градове в Европа, после цъфнал в Щатите и накрая, през 1922 г. внезапно се появил за кратко в Токио, откъдето се преместил в Китай.


По онова време, Китай представлявал невъобразима политическа кочина, в която всеки с достатъчно кинти си организирал армия, окупирал една-две провинции и си царувал там както си му е кеф. И Требич започнал нова кариера като съветник на цяла поредица от такива местни шефчета и царчета с пищови. След един неуспешен опит да осигури тлъст заем от Австрия за едно такова китайско диване обаче, Требич бил „настоятелно помолен“ да се пръждосва от Китай и през 1925 г. отново цъфнал в Ню Йорк. По стар навик отново започнал да пробутва на медиите пищно украсените си истории, този път за преживелиците си в Ориента, но този път опитът му бил неуспешен. Отново останал без пари и без ясна перспектива за охолния живот, който желаел, Игнац Требич - Линкълн преживял поредната си трансформация.


Смята се, че смъртта на първородния му син (осъден на смърт и екзекутиран заради убийство в пияно състояние през 1925 г.), има съществена роля за залитането му към будизма. Каквито и да са причините обаче, ясно е, че от този момент нататък, учението се превърнало в център на живота му. Толкова будясал, че искал да отиде в Тибет и да се срещне с Панчен Лама, вторият най-свят човек за тибетския будизъм след Далай Ламата, какъвто обаче в оня момент нямало. Опитите му да стигне до Тибет обаче били осуетени от репутацията му на международен интригант и шпион с неясни афилиации.

През 1931 г. Требич официално станал будистки монах и приел името Чау Кун. Много бързо организирал около себе си пищна свита от „ученици“, както азиатци, така и европейци, които командвал както си иска. Междувременно неуспешно опитал да основе будистки манастири в Европа и непрекъснато се врял между шамарите, които си разменяли японци и китайци.

През 1938 г., пет години след смъртта на шестия Далай Лама, Требич обявявил, че е получил видение, че той е новият върховен водач на тибетските будисти. Което може би било мъдър ход, като се има предвид, че по онова време се бил установил в окупирания от японците Шанхай. И понеже много говорел в защита на японската инвазия в Китай, японците, естествено, тутакси го признавали за истински Далай Лама. Никой друг будист не го приел за такъв, естествено.


Когато започнала Втората световна война, Требич опитал да си предложи услугите на "международен шпионин“ на Нацистка Германия и надращил до Хитлер въздлъжко писмо, фрашкано с ангели, видения, предсказания и тям подобни. От своя страна Хитлер добре помнел почти-срещата си с Требич във фоайето на райхсканцлерството през 1920 г., все така не искал да има нищо общо с евреи, а след бягството на обсебения от окултизма, източната мистика и митология Рудолф Хес в Шотландия, Хитлер изобщо не бил в настроение да се занимава с шамани, врачки и монаси. Щенията на Требич останали без отговор.

След това, известно време почти никой не се сещал на Чау Кунг а.к.а. Игнац Требич-Линкълн. Старателно избягван от европейците, презиран от азиатците, забравен и беден като... ми като монах беден, той най-после се бил кротнал в един приют в Шанхай. По някое време през пролетта на 1943 г. дал едно пространно интервю на някаква скучаеща американка, колкото да си преразкаже житието.


През октомври същата година, когато умрял от усложнения след някаква коремна операция, из Шнахай и европейските столици за кратко се понесли слухове, че му е било „помогнато“ да умре я от японците, я от британците или от американците, китайците и от кой ли още не, но и тези слухове бързо заглъхнали…


Така приключила историята на едно от най-колоритните, най-спорните, най-скандалните и най-международни #клетикопелета в историята, завършеният калпазанин, глобалният измамник на едро и дребно, проповедникът, фалшификаторът, британският депутат, пишман шпионинът, превратаджията, будисткия монах и далай лама, негово превъзходителство Игнац Тимотей Требич-Линкълн, който просто искаше интересен и охолен живот… Така е то.

303 views0 comments