Search
  • Валери Шварц

Горест и печал или последното бягство на летеца Беленко

Updated: Jun 22


Нека ви разкажа за #клетотокопеле лейтенант Виктор Беленко, съветски пилот, който толкова изперкал от кочината и скуката в базата, в която служел, толкова му било писнало да се налива с водка във всеки свободен момент и толкова бил ударен от депресията, че един чуден септемврийски ден на 1976 г. направил това, което искал да направи всеки съветски пилот.


Иначе казано, лейтенант Беленко се качил на бойния си самолет, супер-дупер-ултра-мега-екстра секретният и считан за най-големата работа сред всички изтребители в света MиГ-25 и драснал на Запад. В неговия случай било всъщност на изток, но това е подробност.

С което предизвикал бахти забавния скандал…


А работата всъщност била такава, че Беленко служел във вероятно най-мизерната съвеЦка военновъздушна база Чугуйевка, на 200 км северно от Владивосток, на майка си у… джоба на престилката в Далечния изток.


Заобиколена отвсякъде с гъсти сибирски гори и на стотици километри от дори най-бегло подобие на цивилизация, с няколко пикливи, олющени блокчета с жилища за пилотите и механиците, неасфалтирани и неосветени улици, осеяни с боклук и външни тоалетни и практически почти нищо друго, базата била възможно най-депресарското място за двайсет и няколко годишен лейтенант с млада, капризна жена и малко дете.


Мизерията и най-вече скуката били умопомрачителни. Самоубийствата, епидемиите от иначе напълно предотвратими болести, пиянството и дезертьорствата сред личния състав на базата били повсеместни.


Беленко хич не харесвал това, но чинно носел службата. Човекът все пак бил посветил почти целия си живот на опити да избяга от беднотията, в която бил израсъл, и го бил докарал дотам, че да лети с най-новите и най-мощни съветски самолети. Когато обаче жена му обявила, че иска развод, взима детето и си тръгва при техните в трижди прокълнатия Магадан, на другаря лейтенант му дошло в повече.

Без никакви особени политически мотиви, но обхванат от невъобразима съветска горест и печал, Беленко посветил около пет минути на това да планира бягството си и по време на редовен патрул просто навел носа на самолета, спуснал се в облаците и се засилил право на изток, към японския остров Хокайдо. Това било най-близкият възможен "Запад", до който можел да стигне със самолета си, на около 650 км.

По редица причини, за да бъдело успешно бягството му, Беленко имал нужда от наистина хубаво време. А 6 септември 1976 г. се оказал ама наистина чудно хубав есенен ден…

Към онзи момент, той никога не бил пътувал в чужда страна, не познавал абсолютно никого в чужбина и нямал ни най-малка представа за живота извън СССР. Радиото на самолета му не ставало за комуникация с японските пилоти, а и да ставало, Беленко не говорел нито японски, нито английски. Да, точно толкова подготвен бил този калпазанин...



Естествено, японците бързо го засекли и вдигнали два изтребителя във въздуха, които да го прихванат. Те го зърнали и… го загубили. И това била само първата от поредицата неудачи и за двете страни в този съдбоносен полет и в пищния международен скандал, който последвал.


Проблемът бил, че макар Беленко да излетял при страхотно време от базата си, над Хокайдо било адски облачно. Беленко се снишил под облаците, за да бъде по-видим за японците и намалил скоростта, за да не изглежда чак толкова агресивен и да не го опукат още във въздуха. С което обаче станал практически невидим както за наземните японски радари, така и за самолетите, изпратени да го заклещят. Японците леко се подпикнали, когато схванали, че чистак-бърсак новите им изтребители (грубо казано) „не виждат“ нищо под себе си.


От своя страна, Беленко изобщо нямал идея накъде отива – знаел, че на острова е военновъздушната база Читозе, но не знаел как да стигне дотам - надявал се, че ще бъде ескортиран от прехващачите. Които обаче го подминали и той изобщо не бил сигурен, че ще има достатъчно гориво, за да стигне сам до базата.

Накрая все пак забелязал летището на Хакодате, насочил се натам, избегнал на косъм някакъв боинг на Японските авиолинии и кацнал. Но пистичката на летището била адски къса за "съветския звяр" и самолетът на Беленко заорал на 250 м след края на пистата и спрял на една боя разстояние от някаква радарна инсталация. Имал гориво за още 30 секунди полет в резервоарите.


Местните хорица се видели в чудо. Обадили се на армията, откъдето (за най-голямо тяхно учудване) им казали да не ги занимават с глупости, ами да викат полицията. Когато ченгетата цъфнали, МиГ-ът на Беленко бил заобиколен от хора, а той стърчал върху самолета и пуцал с пищова във въздуха, за да държи настрана по-напористите кибици.


Арестували го, мноо ясно, и го обвинили в нарушаване на японското въздушно пространство, влизане в Япония без виза, незаконно притежание на оръжие и стрелба с него. Той пък веднага поискал политическо убежище в САЩ.


А на следващия ден, върху японците се стоварил целия гняв на съвеЦката дипломатическа машина. Руснаците си поискали обратно самолета и пилота, в този ред. Японците им казали да си гледат работата, но били наясно, че нервните руснаци са най-неприятните руснаци в света. Изобщо не можели да са сигурни дали комшиите няма да опитат да приберат свръхсекретния си самолет със сила и затова взели мерки – започнали денонощни патрули в небето, засилили кораби да бдят в морето между Япония, Съветския съюз и Северна Корея, а проливите между основните японски острови непрекъснато се облитали от хеликоптери за борба с подводници.


Цялата операция, освен че била супер параноична, също така струвала майка си и баща си на мижавите в ония времена Японски сили за самоотбрана. На всичкото отгоре, спешно се наложило да се изръсят допълнително за нови и по-добри радари, ново оборудване за самолетите и нови командни системи. Щото полетът на Беленко се оказал бахти резила за японците, а те много тегаво понасят такива неща.


Не е много ясно дали Беленко си давал сметка за лудницата, която причинил, но и да е знаел, изобщо не му пукало – това вече не било негов проблем, защото два дни след кацането в Хакодате вече бил на път за САЩ. Там естествено бил пъргаво поет от едни много мили хорица от ЦРУ и Пентагона, които му спретнали цели седмици напоителни и крайно досадни разпити.


Руснаците включили пропагандната машина и спретнали прес-конференция в Москва със специалното участие на две жени, които Беленко изобщо не искал да вижда – майка му, с която не бил срещал от двегодишен и жена му Людмила, заради чийто кеф изобщо било започнало всичко. Официалната съветска версия била, че лейтенант Виктор Беленко се е заблудил, без да иска в кацнал в Япония, а местните са го упоили и принудили да иска убежище, само и само да му гепят самолетчето.

Междувременно, японците и американците установили, че е адски трудно да махнат тъпия самолет от пистата в Хакодате. С много мъки и още повече псувни го разглобили частично и го пренесли във военна база. Където вече го разглобили до последното болтче и направо се пръснали да го изследват. Оказало се, че ако не се брои наистина впечатляващата му скорост във въздуха, подобно на толкова много руски неща, МиГ-25 изобщо не бил толкова як и страшен изтребител, колко го изкарвали руснаците.


Съветците обаче не спирали да мрънкат – вече не си искали пилота, ама много си искали самолета. Даже пратили на японците сметка за $10 милиона. Японците отвърнали с фактура за… $40 000. За ремонт на пистата в Хакодате. Не е известно някоя от тези суми някога да е била платена.


Накрая, след около два месеца дипломатическо дрънкане, врънкане и усукване, японци и американци върнали изтребителя на руснаците. В насипно състояние, в 40 сандъка, натоварени на кораб. Руските първо се зарадвали, а после писнали, че липсват поне 20 важни елемента, ама млъкнали, когато видели как им се смеят всички други деца в квартала…


Информацията, която лейтенант Виктор Беленко предоставил на американците била практически безценна. Въпреки това, той нито веднъж не си направил устата за парична компенсация или награда. Тъй като новините за успешно устроили се дезертьори имали добър пропаганден ефект, американците все пак учредили паричен фонд на негово име, който му гарантирал доста приличен живот.

Беленко се постарал максимално бързо да се впише в американския начин на живот. Научил английски, станал бизнесмен и консултант на американски оръжейни компании, естествено написал книга за клетия си животец, оженил се за американка, учителка по музика и се сдобил с още двама сина. После май се развел и с нея. Завърнал се за първи път в родината си чак през 1995 г. Все още е жив и изглежда си живее приятно в Щатите.


След неговото бягство, съветското командване пратило комисия в скапаната Чугуевка, която установила, че базата верно била неква безподобно гнусна кочина на майната си и то кат се замислиш, как нема да побегне човек от такова място? Построили нови жилища за персонала, детска градина, училище, некви други благини, ама вече било малко късно.


Накрая се оказало, че и двете страни извадили по някаква полза от цялата тази дивотия. Въпреки че американците вече били наясно, че МиГ-25 не е чак толкова опасен, те все пак продължили усъвършенстването на замисления като противоoръжие изтребител F-15.


Неочакваната полза за руснаците била, че след като американците вече знаели и кътните зъби на МиГ-25, вече нямало проблем да продават самолета в чужбина и успешно го натресли на другарчетата Индия, Алжир, Либия, Ирак и Сирия.


Та така...

5,730 views0 comments

Recent Posts

See All